Защо бутони, че отгоре на всичко и „на мотивацията“?
Бутоните са част от джаджите, с които боравим и първосигнално ни говорят за намерение и желание, както и за очакване и резултат. Нашата активност води до определени последствия, а между тях стои бутонът – и изборът - да го натиснем или не. Ще ви изненадам ли, ако кажа, че връзката между мотивацията и игрите, които мама и татко харесват /тоест нещата, които обичат да правят и ги зареждат с енергия/ не е по-различна от тази при децата?
За мама и тате „зелен бутон“ може да са: купони, събиране с приятели, сърфиране онлайн, среща и обикаляне из мола...Децата пък дават зелена светлина на: игри онлайн, игри навън, срещи с приятели, игри в мола.
За родителите червената лампа светва при думите: работа, овъртайм, допълнителни дейности, домашни задължения, разговори с техните родители и/или колеги.Малките блокират на: училище, домашни, допълнителни уроци, домашни задължения и, разбира се, разговорите с родителите.
Общото: всички обичат играта и забавлението със себеподобните. Никой не предпочита задължителните /но необходими/ неща.
>> Бутон 1 Личен интерес
Личният интерес е един от най-мощните мотиватори на човешкото поведение. Това, което харесвам е нещото, в което ще вложа усилия и време. Затова е добре да помогнем на детето да отговори на тези четири въпроса: Кой съм аз? Какво искам? Какво мога? Какво ми трябва, за да го постигна?
Пример от обкръжението или пък известна личност с успехи и целенасочена мотивация е добър вариант за „мост“ между думите и реалността.
>> Бутон 2 Смяна на дейности
Настроението – гладна мечка хоро не играе
В моята практика интуитивно долавям нарастващото раздразнение на гладните деца. Малка стимулация като дребен снакс, вода, витамин...прави чудеса. Защото мозъкът има нужда от енергия.
Мозъкът сменя активностите и така си почива
Друга техника /при вече сити деца 😊/ е смяна на дейността. Мозъкът не се уморява, той се отегчава. Рутината го приспива и желанието пада на 0%. Използвам няколко активности, през които децата учат, но и си почиват от метода: седя, чета, пиша, слушам и внимавам. Предпочитам вид физическа активност, която стимулира концентрацията и вроденото желание на децата да се състезават.
Зиг-заг в представянето – днес съм супер, утре – зле
Винаги обяснявам на децата, че е важно да вървят с мънички стъпчици, но все нагоре. Ако представянето им върви като в електрокардиограма, това значи, че нещо не е наред. Ако пък е тип „тънка права линия“ – положението е за Спешното 😊. Пазя архиви с презентации и показвам представяне „преди“ и „след“. Ефектът върху децата винаги е УАУ.
>> Бутон 3 Любопитство
Децата имат вродено любопитство, изключителна наблюдателност и сетивност. По-добре да стимулираме тази им природа, за да успеем да преминем от чистото любопитство към градивната любознателност.
Въпросът „Ако направя това – какво ще стане?“ винаги се върти из главата на детето. Да го оставим да опита, като го подкрепим, когато това е подходящо. Това е и начинът, по който децата тестват собствените си граници и тези на другите – мама, татко, учители, приятели. Този опит е безценен и изгражда социалните, меки умения, както е доста модерно да се наричат сега.
>> Бутон 4 Действие и резултат
Всяко нещо, което правим има причина и следствие. Добре е децата да знаят и „тренират“ анализ на своите действия. В училище, за съжаление, често се акцентира само на следствието. Грешката, като инструмент за учене, става символ на провал. Оттук в детския мозък следва, че успехът е липса на грешка. Така ли е всъщност?
Уча децата да не се притесняват от грешките си, но да включат т.нар. от мен „вътрешен наблюдател“, който да сигнализира при правенето на грешка. Допускането на грешка не е проблем, но игнорирането или невиждането на грешката води до нови и нови грешки. Така се изгражда един навик за самонаблюдение, който помага и за увереността, и за представянето.
>> Бутон 5 Общуване – разбираем език
Днес в училище станаха 1000+ неща, но когато мама пита: „Как беше в училище?“ - ☹
Изглежда познато, нали? Децата обожават да говорят, да питат, дори това да са странни, глуповати или смешни въпроси.
Често чуваме, че новото поколение е привързано повече към устройствата, отколкото към директно общуване, но аз съм убедена, че децата имат огромно желание да разговарят, стига да имат усещането, че са чути. Те също имат своите житейски „драми“. Често се случва така, че нашето свободно време на възрастни не съвпада с тяхното желание за споделяне и оттам започва изграждането на една бариера между света на родителя и този на детето.
Въпросите на детето са толкова важни, колкото и отговорите, които ние ще дадем. Все пак не винаги Гугъл е най-полезният източник на информация. Нека да ги провокираме да питат нас, така ще отворим по-широко вратата към техния свят.
>> Бутон 6 Вярата в детето
Всеки от нас помни добрите и важни хора в собствения си живот. Това почти винаги са хора, които са ни повярвали, които са ни подали ръка, които са ни вдъхнали кураж да се справим сами. Децата имат нужда да им казваме и показваме, че могат, че са способни, да посочваме еднакво справедливо техните успехи и грешки. Ние сме до тях, за да спо-могнем да успяват. Това, заедно с общуването, изгражда стабилната връзка с детето. Налагането на ролята само на изпълнител е скучно и демотивиращо. Детето също има нужда да усеща някакъв контрол върху своя живот, пряко следствие от неговите собствени действия.
Често разказвам приказката за неволята, с немалък процент актьорско майсторство, за да онагледя пасивното отношение към живота и позицията на „жертва“. Интересно е да се наблюдават процесите на осъзнаване на този тип истории в детския ум.
>> Бутон 7 Практиката
Децата са най-големите практици на живота. Аз самата често се уча от тях, дори и за обикновени неща. Ако искаме да ги накараме да правят нещо, трябва добре да се аргументираме с отговори на въпросите: Как ми служи това?Защо/къде (ще) ми трябва?
Имам „в ръкава си“ няколко сценария за ползите от този или онзи учебен предмет, към които имам арсенал от готови аргументи срещу неспирните упорства на децата да научат нещо. Добре е да имаме практически примери под ръка – децата се впечатляват от истински истории и информация, която могат да проверят чрез наблюдение.
В училище обикновено се набляга на трупането и възпроизвеждането на знания, но тяхното приложение и свързаност остава загадка. Ако успеем да покажем на детето мостове между знание и практика, в някакъв момент то само ще започне да ги търси и намира за себе си. Така знанието се облича в смисъл.
Децата са блестящи наблюдатели. Те просто не разбират, че думите в учебника са една интерпретация на света около тях. Добре би било да им помогнем в това.
>> Бутон 8 И мама и тате са деца
Всеки е дете за своите родители. Всеки обича да се забавлява. Можем да показваме по-често тази своя страна на децата – от това няма да пострада нашият авторитет на „големи“, „възрастни“ хора. Напротив, децата ще погледнат на нас, големите, с по-други очи и с по-голямо любопитство, интерес и доверие.
Все пак, във всеки от нас се крие по един Хомо луденс – играещият човек – който търси своите другари. А да не забравяме, че играта е мощен генератор на креативност. Тя е и възможност за мозъка да обработи информация и да направи връзки
между наблюдавани явления по един приятен, ненатоварващ начин.
>> Бутон 9 Истината
Обичам и приказката за дървото на лъжите – за това как едно невзрачно семенце се превръща в огромно дърво, което се вижда от километри. Спомням си, че бях много впечатлена, когато моите родители ми я разказаха. Не че това ме спря да се опитвам да ги послъгвам 😊.
Изисквам в отношенията си с децата честност и откровеност. Отговарям със същото. Не съм си позволила да се отрека от думата си – това държа да получа и от децата. Работи. Истината понякога боли, но е стабилната основа, на която изграждаме отношенията си с околните. Децата са способни бързо да изтрият болката от някоя неприятна истина, но никога не забравят една лъжа или неизпълнено обещание.
>> Бутон 10 Чувство за хумор
Децата обичат усмихнатите лица и лъчезарните хора. Май че и големите хора ги обичат. Усмивката е невидим ключ, способен да отвори всяка врата, даже и тази на нацупения пубертет.
Усмивката е заразна, но не е опасна. Сред най-хубавите спомени на децата ще останат моментите, когато са се смели до сълзи с мама и тате. Не е важно за какво.
Позитивното отношение към живота и безгрижието на децата са прекрасни и безплатни. Можем да вземем поука от тези мънички хора и да се смеем заедно по-често.
Вместо заключение
Повечето неща вероятно не са новост за вас. Всички хора играем, просто играчките ни са различни. Моето желание бе да създам компактен формат на работещи техники и идеи. Получи се малко по-дълго от предвиденото. Всеки може да провери коя комбинация от бутони работи в неговия случай. Пък кой знае – може изненадващо да „качите“ нивото и да намерите някой свой „хак“ на играта.
Автор: Деляна Михнева/ 1010 Образователен център